Аврамови хроники

Имената, времевите периоди и събитията, описани в произведението, са напълно автентични. Не съм изменяла нито дума от това, което научих по време на моето пътуване към завършека на този роман, който бе положен в основите си през 2006 година. Почти две години не успях да създам нищо друго освен повествованието за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Бях обзета от страх, че вдъхновението ми е изчерпано. Но всъщност, чудото се случи. Осем години по-късно, успях да споделя тази история. Само приемането ти позволява да продължиш напред. Единствените евреи, които познавам и които са били жертви на онези мрачни години, са Данка и Ертман Преис. Те живееха в съседство с нашия дом в родното ми Брацигово, а баба ме водеше на гости при тях. Посетила съм Освиенцим. Познавах хора, които са били партизани. Възродителният процес през 1984-1985 година бе пред очите ми. Тогава бях в десети клас. Имах съученички от турски произход, които живееха в Нова махала. Знаех какво преживяват и колко дълбоко страдат. Те се струпваха около печката в класната стая и не искаха да заемат местата си зад чиновете. По-късно спираха да идват на училище, вероятно за период от месец. Не си спомням дали им писаха отсъствия. Ако някога Нигяр, Севгинар и Сюзан прочетат тази книга, нека знаят, че не съм ги забравила. Помня и голямото преселение през лятото на 1989 година. Тогава цели села опустяваха, а жителите им поемаха към Турция, за да се завръщат единствено по време на избори. Написах този роман с убеждението, че хората не принадлежат на различни етноси, а на една и съща планета. Няма значение какъв е цветът на кожата им и какви имена носят. Те са равни. Хора.